Синигерчето, което искало да бъде вулкан

Живяло едно синигерче на име Пламен. Няма да ви разказвам с подробности кога и къде е живяло, защото това е една напълно измислена история. А би могла да бъде и истинска и вместо синигерче да е било бобър, заек, опосум или пък момче на пет години. Но днес, в точно тази приказка, е синигерче. Съвсем обикновено при това – със синя шапка, жълт пернат нагръдник и черно шалче на вратлето.
Но синигерчето Пламен имало необикновено желание – да бъде вулкан.
Сигурно това ще ви се стори необичайно. Синигерчетата традиционно са ангажирани с други работи – да летят, да гонят насекоми и да чуруликат. Пламен не бил много по-различен от останалите птичета в люпилото, но нетипично за синигерче, имал ужасно сприхав нрав. Ядосвал се, когато някой му казвал какво да прави или го гледал строго. Ядосвал се, щом не успявал да хване някоя муха или стъпвал накриво. Понякога дори се събуждал ядосан, без никаква очевидна причина. И тогава започвал да фучи и да бучи. Обзалагам се, че не сте чували синигерче да фучи и да бучи, даже не бихте могли да си го представите. Затова ще ви го опиша:
Когато Пламен се ядосвал, първо накокошинвал перата си във всички посоки, после вирвал опашката си нагоре, накрая отварял заплашително крилата си настрани. И започвал да крещи с все сила.
Всичко това би било доста внушително, ако Пламен бил някоя едра птица – например гарван, лешояд или дори паун. Но като се имало предвид, че размерът му бил колкото на една неголяма шишарка, неговото неудържимо цвърчене предизвиквало по-скоро изненада, а понякога и насмешка.
– Какво става? – чувал се гласът на сойката.
– Пламен пак е ядосан. – отговаряла червеношийката.
– Но защо? Такъв прекрасен ден е!
– Да, чудесен ден наистина.
Тези разговори ядосвали Пламен дори още повече. Докато един ден не решил, че много повече би му подхождало да е вулкан, вместо синигерче. Дори обезателно трябвало да бъде вулкан. Тогава едва ли някой щял да го гледа снизходително, учудено или пък с укор. Вулканите са огромни, страховити и могат да изригват когато си поискат.
И Пламен започнал да се упражнява. Спомнил си всичко, което бил чувал за вулканите – гръмовен тътен, облаци дим, камъни и прах във всички посоки. Да, и лава. Осъзнал, че изригването на лава е нещо, което не може да постигне, колкото и да се упражнява. Но това не го отказало. Всяка сутрин ставал рано и започвал да хвърля камъни с човката си и да размахва криле толкова силно, че окапалите горски листа да се завихрят около него като истинска огнена вихрушка.
– Но какво се случва? – чувал се отново гласът на сойката.
– Струва ми се, че Пламен отново е ядосан. – отвръщала пак червеношийката.
– О, стига вече! Виж какъв хубав слънчев ден е!
– Да, чудесен ден.
Това не обезсърчавало Пламен, дори напротив. Той полагал все повече усилия. Дори се учел да реве като истински вулкан.
– Бууууум! Баааааам! – чувал се силен звук от най-високия клон на тополата.
Но никой вече не обръщал внимание. Кълвачът продължавал да търси ларви в кората на съседното дърво, катеричката усърдно търкаляла едър жълъд към хралупата си, а мушиците около малкото синигерче си летели спокойно, без да съзират някаква голяма заплаха.
– Бууууум! Баааааам! – опитвал отново Пламен с всички сили.
Пак нищо.
Но той не спирал да бумка и да бамка всеки ден. Все по-силно и по-силно. Докато една сутрин така изревал, че мухите и бръмбарчетата около него се разхвърчали във всички посоки. При следващия рев от близкия храст литнали и няколко чинки. Накрая дори и кълвачът изпуснал ларвата от клюна си.
– Бягайте, това е вулкан! – развикали се всички и се разпръснали кой където свари.
За един кратък момент наоколо не останала жива душа.
– Така е много по-добре! – Пламен бил доволен. Най-накрая можел да покаже колко наистина е ядосан. Защото и малките синигерчета могат да са много ядосани.
Той отново се огледал. Бил съвсем сам.
– Това беше много впечатляващо. – чул се дълбок глас отгоре.
Бухалът кацнал до синигерчето с бавен размах на внушителните си криле.
– Ами… Благодаря! – отвърнал изненадано Пламен. – А теб не те ли е страх?
– О, аз съм твърде стар, за да ме уплаши нещо, било то и вулкан. В живота си съм виждал всичко, което един бухал би могъл да види. Знаеш ли какво съм виждал още?
– Какво? – поинтересувал се Пламен.
– Ядосани синигерчета. – отговорил бухалът с топъл глас.
– Наистина ли? – зачудило се малкото птиче.
– Наистина. А също така ядосани врабчета, лястовици и дори един ужасно ядосан охлюв. И знаеш ли по какво си приличат всички те?
– По какво?
– Всеки един от тях иска да бъде вулкан.
– О! – Пламен бил твърде смаян, за да отвърне друго.
– Да. И това е съвсем в реда на нещата. Защото когато си ядосан, нещо в теб започва да бълбука.
– Да! – възкликнало синигерчето.
– Също така нещо започва да се надига.
– Да, да! – още по-силно изписукало синигерчето.
– И това нещо иска да излезе навън. Дори да изригне и да помете всичко наоколо.
– Точно така! – вече не си намирал място Пламен. – Но почакай, а ти откъде знаеш?
– Знам, защото и аз съм бил ядосан. Безброй пъти. – съучастнически рекъл бухалът.
– Наистина ли?
– О, разбира се. Бил съм много, много ядосан. Но след като се научих да бъда вулкан, се научих и да не бъда.
– И как?
– С времето. Това умение изисква огромно търпение.
– А аз дали ще мога да се науча някога? – запитало синигерчето неуверено.
– Всеки може да се научи. Но само ако е готов да положи усилия. Много повече, отколкото се изискват да овладееш бумтенето и хвърлянето на камъни. Но щом си достатъчно упорит, за да усвоиш едното, значи ще можеш да научиш и другото.
Бухалът разперил огромните си криле и помахал за довиждане.
Пламен го изпратил с умислен поглед. Разтърсил глава и продължил да упражнява безупречното си бумтене. Но после решил да пробва още нещо – да спре. Точно по средата.