Тросин в страната на усмивките

Тросин бил едно чудесно джудже – с плетена зелена жилетка и червен пискюл на пухкавата шапка. Сам си прекопавал градината, можел да рисува, да моделира фигурки от глина и дори да прави курабийки с шоколадови пръчици. Но не можел да се усмихва. Просто не му идвало отвътре.
– Добро утро! – поздравявал го пощальонът, който носeл всяка сутрин списания с кръстословици.
– Какво пък му е толкова доброто? – отвръщал Тросин.
Поглеждал към яркото слънце и пухкавите облаци, после извъртал поглед към синигерчето, което извисявало глас от близкото дърво, накрая се обръщал към цъфналите петунии в градината си. Да, определено си било съвсем обикновено утро.
След това отивал да закуси с палачинки. Много обичал палачинки и си правeл всяка сутрин. Но и те не можели да го накарат да се усмихне. И как могат да те усмихнат едни палачинки?! Яйце, брашно и мляко – три съвсем обикновени, неусмихващи неща. Виж, медът бил друго нещо – гъст и златист еликсир, просто те гъделичка по небцето. Тросин се опитал да се засмее докато бъркал с голяма лъжица в буркана. Стиснал зъби, извил устните си нагоре и повдигнал вежди. На лицето му се появила гримаса, с която по-скоро заприличал на уплашен опосум. Тросин сбърчил вежди. Какви безполезни усилия за една усмивка!
После си продължил с неговите си работи.
– Добро утро! – казал отново на другата сутрин пощальонът.
– Защо? – попитал Тросин.
– Защо какво? – учудил се пощальонът.
– Защо да е добро утрото?
– Защото сме тук. И можем да си кажем добро утро.
– Ние сме тук всяка сутрин.
– И това е хубаво. – усмихнал се пощальонът.
Тросин отново изкривил лице в опит за усмивка.
– Олеле, майчице! – възкликнал пощальонът. – Добре ли си?
– Ами, да. Просто се усмихвам. – намръщил се Тросин.
– Така ли се усмихваш? Никак не се получава! Мили Боже, обезателно трябва да поработиш по въпроса!
– И как? – поинтересувал се от любезност..
– Отиди в страната на усмивките. Може би там ще те научат да се усмихваш.
Тросин за първи път чувал за тази страна и погледнал пощальона с недоверие.
– Страната на усмивките се намира зад планините от захарен памук, а до тях ще те заведе шоколадовата река. – споделил съучастнически пощальонът.
Тросин се прибрал в дървената си къщичка и започнал да мисли.
„За какво ми е да се усмихвам? Но щом всички го правят, значи сигурно е хубаво. Обаче аз не мога. Какво ще стане, ако отида в тази страна на усмивките и не се науча? Ами ако никога не се науча?“
Малкото джудже съвсем се намръщило.
– Не, ще опитам! Пък ако не успея, така или иначе нищо няма да се промени. – отсякъл той, нарамил малката си кожена раница и тръгнал на път.
Пощальонът бил прав, до страната на усмивките се стигало по тясна пътечка, извиваща се край руслото на река, цялата от шоколад. Тросин погледнал реката – палавите шоколадови вълни се къдрели по бързеите, сякаш уплашени някой да не ги хване и изяде.
– Какво пък толкова? Обикновена река, само че от шоколад. – казал си той и продължил по пътя си.
После стигнал до планините от захарен памук.
Те се извисявали почти до небето. Пухкавите им върхове се гъделичкали с облаците и никой не можел да разбере дали като се изкачи догоре, ще си гризне захарен памук или рунтаво облаче.
– Какво пък толкова? Обикновени планини, само че от захарен памук. – отново промърморили тръгнал по пътеката.
Най-накрая стигнал до страната на усмивките и този път не казал „какво пък толкова“. Страната не била като нищо, което досега е виждал. Да, имало дървета, цветя и зелена трева. Също имало и къщи с квадратни прозорчета и тухлени комини. Но между тях, вместо хора, джуджета, феи или други обичайни същества, се щурали всякакви видове усмивки. Имало усмивки с крака, усмивки с ръце, усмивки с криле и пернати опашки, усмивки със зъби и усмивки с очи.
Джуджето смаяно наблюдавало необичайната гледка пред себе си.
В един момент всички усмивки, подобно на войници, се наредили в стройна редица. Една от тях, която по някакъв необясним начин изглеждала по-внушителна, се провикнала:
– Готови за полет!
– Чакайте! – подскочило джуджето.
– Какво става тук? Кой си ти? – изненадала се главната усмивка.
– Аз съм Тросин. Извървях много път за да ви намеря, а вие тръгвате нанякъде!
– О, това не е никакъв проблем. Усмивките постоянно тръгват нанякъде. А после идват нови. И така до безкрай.
– А защо? – учудил се Тросин.
– Защото така работи светът. – отвърнала дълбокомислено усмивката.
– И къде отивате? – настояло джуджето.
– Навсякъде. А ти защо ни търсиш?
– Ами… Аз… – запънал се Тросин. – Аз не мога да се усмихвам! – измърморил накрая.
– А искаш ли? – попитала го усмивката.
– Не съм сигурен. – почесал той по чипия джуджешки нос.
–Усмивката се усмихнала още повече, ако това изобщо било възможно.
– Виж, Тросин, – подела тя с мек тон – всички усмивки се раждат тук, в страната на усмивките. А после отлитат по белия свят и си намират притежатели. Някъде отиват повече, другаде по-малко. А до някои същества изобщо не достигат. Същото е и с добрите сърца. Знаеш ли, че те се раждат в страната на сърцата? Всеки ден хиляди добри сърца си търсят собственици и пак не успяват да стигнат до всяко кътче по земята. А трудолюбието… То пък едва успява да открие някой, който да го поиска.
– А как изглежда страната на трудолюбието?
– Много, много красива! Трябва да отидеш някой ден и да я разгледаш.
– И какво в крайна сметка правят джуджетата като мен, които не могат да се усмихват? – попитал тогава Тросин.
– Живеят си както досега. С всичко друго, което умеят.
Джуджето се замислило.
– А това няма ли да ми попречи да имам приятели? – попитало накрая угрижено то.
– В никакъв случай. Притежателите на усмивки се разбират чудесно със собствениците на добри сърца. А пък те от своя страна най-много обичат трудолюбците. – заключила главната усмивка, а после добавила – Сега трябва да тръгвам, чака ме дълъг път! Сбогом, Тросин! Бъди какъвто си!
Джуджето изпроводило летящите усмивки с широко отворени очи.
– Колко е чудновата тази страна на усмивките. – казал си той. – Не прекалено впечатляваща, разбира се. Но пък си струва да се види.
После се прибрал у дома, полял градината с петунии и си направил палачинки. Намръщил се и седнал да решава кръстословици. Колко хубаво било вкъщи!