Една вечер

Една вечер, подобна на много други вечери – с приятен топъл бриз, шумолящи листа и танцуващи светулки, се случило нещо неочаквано.
Луната не изгряла.
И не, не че имало някаква конкретна причина. Просто решила, че този път не иска да изгрее. Не ѝ се ставало от топлото легло и толкова! Защо пък трябва всяка вечерда се събужда, да си протяяяяга първо горния рог, после долния, да си слага от най-ярката блестяща пудра и да се издига високо в небето, че всички да могат да я видят? Не, не и не! Сега положително щяла да си остане у дома.
И точно това направила.
Нощното небе потънало в мрак. Многобройните звезди напрягали цялата си сила, но не успявали да осветят дори и пътеката до близкия хълм.
– Какво става? – казала една от по-масивните звезди – За първи път в целия ми звезден живот виждам толкова тъмна нощ!
– Страх ни е… – захълцукали най-малките звездички.
– Луната я няма. – заключила най-голямата звезда.
Настъпила небивала суматоха!
– Но защо? Направихме ли нещо? – попитала дребна звездичка.
– Дали не е болна? – замислила се друга.
– Не ни ли обича вече? – заридала трета.
– Възможно е да има някаква много основателна причина. Трябва да проверим. – отново казала мъдро най-голямата звезда.
Без да се бави нито миг, тя потеглила към дома на луната.
А там също било тъмно. Нощната лампа била угасена и не се чувал нито звук. Голямата звезда напрегнала слуха си, но не – само една мушичка кротичко бръмчала наоколо. После и тя притихнала, явно кацнала на някой перваз да поспи.
Звездата почукала на вратата.
– Кой е? – чул се сънлив глас отвътре.
– Аз съм, най-голямата звезда.
– Какво желаеш? – попитал отново гласът с подозрителен тон.
– Идвам да проверя дали не се е случило нещо. Вече е нощ, а теб те няма и всички звезди много се притесниха.
– Не ми се става от леглото днес. Ще си остана тук!
– О! А мога ли да попитам защо?
– Защо ли? – гласът заглъхнал за момент, а после отсякъл – Ами защото така искам!
– Обидихме ли те с нещо? – настояла голямата звезда.
– Не! Просто… Просто ми омръзна. Всяка вечер едно и също – едни и същи хълмове, едни и същи реки. Дори и морето е едно и също, макар да се бунтува понякога и вълните му да се надигат почти до най-ниските облаци. А аз си стоя там горе. Това е много… изморително.
– Така ли мислиш? – учудила се най-голямата звезда.
Замълчала за миг, после тихо добавила:
– А аз винаги съм си мислела, че виждаме най-красивата гледка на света.
– Да, красива е, но е една и съща всяка нощ! вече, искам да си остана у дома. Дори… Дори искам да се завия с най-намръщените облаци и повече никога да не излизам оттук! – захлипала луната.
– И в това няма нищо лошо. – казала спокойно най-голямата звезда.
– Така ли? – изненадал се гласът – Но нали луната трябва да изгрява всяка вечер? Мислех, че всички ще са много ядосани.
– Разбира се, че не са ядосани. – отвърнала звездата, после продължила – Да, всеки има нужда от почивка. Светът е толкова голям, че понякога ни се иска да се скрием и да не виждаме никого. Но тогава си спомняме за тези, които ни обичат. Ето, помисли за всички, които ти се възхищават. Те са много тъжни, че те няма.
– Наистина ли?
– Със сигурност! Децата, които се подготвят за сън, се питат защо ли е толкова тъмно…
– О, горките!
– А звездите се чудят дали не са те разочаровали с нещо.
– Не са! Как ще си помислят такова нещо?!
– А защо не им го кажеш сама? Струва ми се, че сега ти е по-самотно, щом ги няма твоите приятели.
– А може ли някоя вечер да си остана тук? Просто така…
– Разбира се.
Гласът зад вратата притихнал.
Но после от прозорчето се протегнал един усмихнат лунен лъч и за миг озарил нощното небе.

***

А малко по-късно, в същата тази вечер, подобна на много други вечери – с приятен топъл бриз, шумолящи листа и танцуващи светулки – изгряла най-ярката и красива луна. Защото знаела, че я обичат.
И защото знаела, че понякога може да си остане у дома… просто ей така.